Фестивал Солта на живота

Притча за солта на живота

В друго време, на прага на своя земен път, Човекът срещнал Съдбата. Изправила се тя срещу него, погледнала го право в очите и подавайки му къшей хляб рекла:
- Вземи Човече, това е твоят пай от трапезата на Вечността. Омесила съм го с много Вяра и Надежда, затуй е бял и топъл като човешката душа. Сложих в тестото и шепа Обич, да ти е сладък. Ако ти нагарча, то е от Греха на предците ти. Все не успявам да го отмия от ръцете си. Опекох го на слънце, да е жилав, да се не рони. За всичко се погрижих, само Сол не съм турила. Речено е сам да си солиш!
Протегнала тогава другата си ръка към човека, а в дланта и белеела шепа сол.
- Вземи – рекла – това са Думите. Словата човешки. Те ще са Солта на живота ти! Но внимавай, безсолното не е вкусно, а пресолиш ли – ще ожаднееш. И няма на Земята вода, която да утоли такава жажда. Само сълзата помага…
Погледнал Човекът шепата сол и попитал:
- Малко ми даваш, ще ми стигне ли за цял живот?
- Достатъчно е - отсякла Съдбата – Ако мериш със сърцето, ще ти стигне до края, ако си разумен – ще ти остане. А каквото остане - нека е дар за децата ти!
Изрекла тези думи Съдбата и се стопила в мъглата на Бъдното. А Човекът нарамил Даровете си е поел по трънливия земен път.

И тъй, откакто свят светува, Човекът сам си подправя живота с думите. Могъща е тяхната власт над него – могат да го окрилят, но и да го погубят. Само пречистена през огъня на Обичта дума никога не го е подвеждала.
Дано да го е осъзнал!

Евгения Адърска, май 1993 г.